Когато чуя за благотворителна организация в мен започва да се надига нещо средно между ирония и погнуса. Обикновено чувам за такива фирми, когато са присвоили, измамили или пропилели пари. Вчера ме поканиха на презентация на една благотворителна организация, работеща в Африка – клише, нали? Ако всички пари, събрани за Африка, отиваха действително за Африка, там щяха да са се установили новите емирства. Отидох все пак – малко почивка и ала бала насред работния ден.
Чакаха ни двама от ръководителите на организацията – сравнително възрастни хора, загубили обичайния си розовичък английски тен – екипирани с кофа отвратително кална вода и някаква пластмасова джаджа. Стивън и Питър. Щели да се отчитат какво правят с дарените пари.
В момента, в който започнаха да разказват за работата си, всякакъв скепсис ми се изпари незабавно за сметка на възхищение от тях като хора и срам, че ние даваме толкова малко, а живеем толкова добре. Организацията работи в Уганда от 15 години. Всички работят безвъзмездно. В Уганда или поне в регионите, където работят те, течаща вода няма. Тоалетни също няма. Жените и децата носят вода от най-близкия водоем, който често е на километри път пеш. Изразходват по 4 часа на ден за носене на вода от нещо, което прилича на локва кална вода и от което се обслужва целия район – хора и животни. Това, което прави организацията е, да капсулова тези естествени водоеми, да насложи камъни като естествен филтър на водата и да направи чешми, така че чистата вода и мръсната вода да бъдат отделени. Водата от тези чешми се тества, за да се определи дали качеството е вече в допустимите граници. Чешмите не изглеждат естетически изпипани и не са скъпи – цялата процедура обикновено успява да се вмести в 500 британски паунда. Преди да са събрали парите за някой проект, не го предлагат на местните хора. Те са много честни, казват, и биха били много разочаровани, ако обещаем нещо и после поради невъзможност не го изпълним. Поканиха ни да помогнем с труд при някой от проектите там, но добавиха, че местните хора много държали сами да вършат работата по почистване и строене на чешмите, така че нямало много свободни места. Очите им светеха на тези двама мъже, изсушени от слънце и вятър, като ни разказваха за хората там, за чешмите, за чисто техническата работа. Казват, че хората в Уганда били възхитени. Сложили големи контейнери за дъждовна вода като с подръчни средства измислили метод как да изхвърлят първата дъждовна вода, която измива покривите от прахта и мърсотиите и да складират вече поизчистената вода. В училищата там било обичайно децата да не пият вода по цял ден – те били свикнали. Донесли им малки бидончета с канелки, за да пият децата през деня и посещаемостта на училищата се вдигнала значително. Построили нужници – като тези, които знаем от село. Дупка в земята. И при училищата увесили малки съдове с вода, вързани на дървена рамка, които се накланят с помощта на въженце и крачен педал, за да пускат вода – за да си мият ръцете хлапетата, нещо, което преди не са правили. Простичко.
Когато рапочнаха разказа си за Уганда, го започнаха с нещо, над което не се замисляме – използваме питейна вода за тоалетните си, имаме тоалетни, имаме чешми, мием си колите с питейна вода… Ние сме щастливци. А там пият нещо, което е кафяво на цвят и трябва да извървят километри, за да стигнат до него. Тези хора можеха да стоят пред телевизорите си и да се почесват, да пият бири, да ядат на корем, да ходят на екскурзии. А те ходят в Африка, нагазват в калта и прахта, стоят с часове под силното слънце и мятат тухли и камъни. Около нас има толкова много малки Африки, нашите лични Уганди, на които можем да дадем съвсем малко от времето си и да направим разлика. Ако влагахме времето за шляене, блеене, писане на гневни постове и писма, мразене и ядосване в нещо хубаво за някого, щяхме да бъдем по-добри хора, по-щастливи и удовлетворени. И тогава нямаше да мразим, защото светът ни щеше да е хубав, светът, вътре в нас.
50 пенса на седмица е членството в тази организация, което е нищо. Който иска, може да си планира годишната отпуска и по този начин – помагайки. Давам линк към организацията и хората, защото са чудесни, заразяващи и светли. Но – не е нужно да е организация, нито е нужно да е Уганда, или да бъде чешма. Това, което е нужно, е да бъдем по-добри и да си помагаме.